Широко затворени очи
11:30 сутринта.
Остават 30 минути до обедната почивка, в която ще задоволя донякъде неудовлетвореността от съществуването с прясната салата, която съм приготвил по-рано същия ден.
Фалшив начин да избягаш от действителността, която сам си си създал.
Да задоволиш донякъде вкусовите си рецептори и да запълниш дупката, която е зейнала дълбоко в теб.
Но тя не е в стомаха, а е по-горе, там където някога е биело едно сърце, изпълнено с мечти и копнежи за едно прекрасно бъдеще.
Сега е останала само дупката. Черна и по-тъмна от антиматерията, която учените все още не успяват да разгадят напълно.
Но ти знаеш.
Дълбоко вътре в теб си наясно как се е създала тази празнина.
Забравил си себе си.
Загубил си се.
Отдавна беше. Помниш ли?
Още бяхме малки.
И тогава нещо се случи.
Подмамени от обещанията за сигурност и удобства, напуснахме по детски, спонтанните си същности.
За да изберем цивилизацията на едно абсурдно общество и нейната съблазън.
Вратата на клетката хлопна зад гърба ни, но ние никога не чухме звука от зтварянето й. Имаше по-интересни неща, които ни вълнуваха.
Обещанията за чест и слава, ако продължаваме да бъдем послушни и безропотни.
Ако доброволно продължаваме да бъдем безлични и идентифициращи се с всички други около нас.
Но не и поглеждайки навътре в себе си, за да съзрем собствената си идентичност на създатели и творци…
Часът е 11:55 сутринта.
Салатата е приятно охладена в служебния хладилник и ни очаква.
Това ли бяха мечтите ни?…
Не мисля…
Спомням си.
Искахме да летим и да покоряваме всеки един срещнат по пътя ни връх.
При тази мисъл сърцата ни туптяха от радост.
Можем го и сега.
ЗаЕдно.
Време е.
Да си спомним кои сме.
Да отворим широко затворените си очи.
Да се събудим…
"Време е.
Да си спомним кои сме.
Да отворим широко затворените си очи.
Да се събудим…" Благодаря!..
Да бъдеш с широко отворени очи не е никак лесно. Колкото по-свободен си ти и колкото повече рекламираш свободата за другите, толкова повече ръце ще се намерят да те зашлевят през лицето и да затворят очите ти, да те дръпнат за шлифера за да те съборят, защото някакси не е редно да тръгнеш от никъде и да стигнеш някъде… Когато виждаш нещата ясно и в перспектива всички ти обясняват, че си предател, неблагодарник и не заслужаваш нищо добро….. Изисква се огромна сила и нечовешки усилия да махнеш с ръка и да тръгнеш по пътя си…та си мисля….дали широко затворените очи заедно с неспособността да виждаш очевидното не са печелившата комбинация. “Blissful ignorance” така да се каже…
Няма как който и да било да направи нещата, за които споменаваш, Яна, ако ние не позволим 🙂 Предпочитам да бъда с отворени очи и да се усмихвам с разбиране и съчувствие на хората, които се опитват да ме дръпнат надолу, отколкото да бъда долу с тях 🙂 А когато те са готови, ще протегнат ръка, за да се качат при теб 🙂 Поздрави.
А дали живот пропилян в борба с вятърните мелници е живот пълноцено изживян? Никой не може да промени другият ако промяната не е осъзната и желана. България е добър пример за това.
Можеш да избереш себе си. И не е задължително да си долу с другите…нито горе с великите…има и среден път, пътят на личното щастие . Аз вярвам, че истината е в баланса. Баланса да запазиш себе си и да оставиш другите да направят своя собствен избор. Защото ние сме само хора и като такива не можем да знаем кое е добро и кое лошо във конкретният момент..а за съжаление( или не) не раполагаме с бъдещето. Двете са неделимо преплетени и трябва много опит и себепознание да различим едното от другото за себе си и за останалите около нас.
Точно това е пътят, Яна 🙂
"Бъди промяната, която искаш да видиш в света" 🙂
Всичко останало си идва на мястото, особено, когато следваме ясно знаците, които Вселената ни дава постоянно 😉
Поздрави 🙂