Насред „нищото“

Беше останало единствено усещането за единение с всичко, което съществува.

Усещането за безкрайна хармония, спокойствие и благодат.

Носех се насред „нищото“ и едновременно с това се усещах като част от огромния океан създал цялата Вселена.

Вече знаех, че винаги съм бил и ще продължавам да бъда.

Без начало и без край.

Беше време да се връщам обратно.

Имаше причина за това, която тогава не можех да осъзная.

Тунелът беше ярък и много красив. С малки картинки от досегашното ми съществуване.

Движех се по-бързо от скоростта на светлината.

Отворих очи и извиках силно, поемайки глътка въздух като за първи път.

„Какво правя отново тук?“- беше първата ми мисъл.

Болката заплашваше да унищожи ума ми.

Дистанцирах се от нея. Беше лесно.

Бях жив.

Отново съм тук.

Прекрасно е…