11:30 сутринта.
Остават 30 минути до обедната почивка, в която ще задоволя донякъде неудовлетвореността от съществуването с прясната салата, която съм приготвил по-рано същия ден.
Фалшив начин да избягаш от действителността, която сам си си създал.
Да задоволиш донякъде вкусовите си рецептори и да запълниш дупката, която е зейнала дълбоко в теб.
Но тя не е в стомаха, а е по-горе, там където някога е биело едно сърце, изпълнено с мечти и копнежи за едно прекрасно бъдеще.
Сега е останала само дупката. Черна и по-тъмна от антиматерията, която учените все още не успяват да разгадят напълно.
Но ти знаеш.
Дълбоко вътре в теб си наясно как се е създала тази празнина.
Забравил си себе си.
Загубил си се.
Отдавна беше. Помниш ли?
Още бяхме малки.
И тогава нещо се случи.
Подмамени от обещанията за сигурност и удобства, напуснахме по детски, спонтанните си същности.
За да изберем цивилизацията на едно абсурдно общество и нейната съблазън.
Вратата на клетката хлопна зад гърба ни, но ние никога не чухме звука от зтварянето й. Имаше по-интересни неща, които ни вълнуваха.
Обещанията за чест и слава, ако продължаваме да бъдем послушни и безропотни.
Ако доброволно продължаваме да бъдем безлични и идентифициращи се с всички други около нас.
Но не и поглеждайки навътре в себе си, за да съзрем собствената си идентичност на създатели и творци…
Часът е 11:55 сутринта.
Салатата е приятно охладена в служебния хладилник и ни очаква.
Това ли бяха мечтите ни?…
Не мисля…
Спомням си.
Искахме да летим и да покоряваме всеки един срещнат по пътя ни връх.
При тази мисъл сърцата ни туптяха от радост.
Можем го и сега.
ЗаЕдно.
Време е.
Да си спомним кои сме.
Да отворим широко затворените си очи.
Да се събудим…
5 Responses