Трите разочарования на Исус Христос


40-dni-v-pustinyata

Макар и да е едно рисковано начинание, с оглед на всичко, казано досега, ние можем да се осмелим и да си създадем представа за начина, по който се е формирал Христовият живот през онези решителни дни след Кръщението в Йордан.

Навлизайки в усамотението на тези 40 дни, Исус се потапя в един мощен и подвижен медитативен елемент. Космически повишеното Му съзнание прави така, че цялото съдържание на предишните 30 години да отстъпи далеч назад. И все пак, точно това съдържание стана предмет на неговите размисли. Висшето Азово същество, нахлуло в душевното пространство на Исус, започна да усвоява опитността на Исус от Назарет.

Особено важни тук са последните 18 години, за които Евангелията мълчат: те държат в тайна периода от случката с 12-годишния Исус в храма, до Кръщението в Йордан. Придържайки се към описанията на Рудолф Щайнер за този отрязък от време, ние можем да добавим някои тълкувания, както вече направихме и в книгата „Детство и младост на Исус ”. През тези 18 години съдбата сблъсква израстващия Исус от Назарет с трите най-важни духовни направления на тогавашното човечество. Всяка от тези три срещи продължи средно около 6 години. И тъй като човечеството постепенно беше стигнало до нулевата точка на своето душевно обедняване, резултатът не можеше да бъде друг, освен едно тройно разочарование. Едно след друго се заредиха разочарования от юдейството, от езичеството, и накрая – от есейството, най-изтъкнатия представител на тогавашния аскетичен окултизъм.

В хода на 40-те отшелнически дни най-напред се отразиха първите 16 години от живота на Исус, през които той бе в най-интимни връзки със староеврейското юдейство. Ние трябва да сме сигурни, че след като на Пасхалния празник духовните водачи на йерусалимското еврейство бяха поразени от смайващите дарби и мъдростта на 12-годишното момче, те са полагали постоянни усилия за привличането на това дете в едно теологично обучение, чиято крайна цел би била издигането му до велик учител и проповедник на бащиния закон. От своя страна, Исус също се устреми към духовните извори, от които черпеше тогавашното еврейство: но тук Исус срещна само една религиозна култура, подложена вече на пълно втвърдяване. При цялото си филигранно изящество, теологията е все пак само едно студено знание на главата. Исус се вижда обкръжен от един свят на религиозен интелектуализъм, който не само че не е жив, но иска да умъртви всичко живо. Студеният Дух на ума се мъчи да обсеби Исус. Тук се корени и първото голямо разочарование от душевното обедняване на човечеството: такава е станала бащината религия, че предлага на човека смърт вместо живот; камъни вместо хляб.

И ето че сега, тези отразени отношения вземат актуален предметен характер. Студеното знание на главата, което младият Исус трябваше да изпита върху себе си, постепенно се сгъстява, приема облик и застава реално пред погледа на душата. Исус вижда Ариман, призрачния мрачен Дух на бездушевността. Обърнатият назад поглед се концентрира в ясен взор навътре, но и се превръща в едно пророческо предсказание за собственото бъдеще и за бъдещето на цялото човечество. Исус разбира: един ден същият този студен, мъртъв, само умен Дух, чието дихание той усети най-напред в еврейството, ще отведе човечеството до удивителни открития, чрез които обаче опасността от бездушевност и душевна смърт постоянно ще нараства. Един ден Ариман ще отведе човечеството до епоха на студена техника и на външни повърхностни възгледи за природата. И колкото повече той мами човечеството, че то може да яде хляб само по този негов път, толкова повече той наистина ще му дава камъни вместо хляб. Днес в епохата на машините и технокрацията, ние от собствен опит разбираме какви са перспективите на бъдещето. Смъртоносно проклятие на Ариман се сбъдва навсякъде около нас.

Този призрачен изглед към бъдещето сигурно е породил в Исус едно ново съдържание за собствени-те му задачи пред човечеството, един нов импулс за борба. Исус ще да е усетил по особен начин прилива на Божествените сили; Той разбира , че достатъчно е само да поиска, и ще срази Ариман от своето Божествено всемогъщество. Той може да даде на човечеството това, което иначе Ариман би му дал през идващите хилядолетия, но с цената на душевната топлина, с цената на погубения душевен живот. Да, Той може това преди човечеството да е затънало в злокобната си нулева точка. Той може да изпревари всички открития на човешкия Дух; извършвайки чудеса, Той може да превърне камъните в хляб. Обаче в мига , щом Той усеща , че е в състояние да стори това чудо, Исус разбира, че никога няма да го направи. Той може да упражнява едно ненадминато магьосничество, но Той е дошъл, за да стане не маг, а човек и за да поеме върху Себе си съдбата на един обикновен човек . Той е дошъл, за да внесе в света една нова вътрешна сила. В основите на човешкото същество Той влага семената на една духов-на сила, която след време ще преобрази дори самото физическо тяло на човека. Възможно е през тези идващи хилядолетия Ариманическата мощ да отпразнува много свои триумфи: но по-важно е, че човешките Азове се пробудиха за един тих растеж към свобода, и то чрез онази неповторима Божествена намеса, за която не бе необходимо да превръща мъртвите камъни в жив хляб. В предоставената Му възможност да извърши магия, Исус позна изкушението на Ариман, който от сферата на физическата телесност се изправи пред Божествения Аз. След като прозря Ариманическото изкушение, заложеният в Христос Импулс към човекоставане придоби пълната си и ясна решителност. Той не отхвърли Ариманическата мощ, а я остави да се движи по нейните пътища . Обаче от семената, които Той вложи в Земния свят – дори и когато Ариман би празнувал висшите си триумфи в едно далечно бъдеще – ще израстне онази сила, чрез която човек ще съумява да се противопоставя на самата смърт.

Между 12-та и 30-годишната си възраст като дърводелец Исус обикаляше земите между Сирия, Финикия и своето Галилейско отечество. Тук, в досег с езичеството, Той за втори път стана свидетел на това как се прахосват човешките сили. Той долови вътрешното угасване и деградацията, в която бяха затънали Божествените култове на предхристиянските религии . На храмовите площади, които някога бяха център на свещен Божествен живот, сега Той видя човешки души, линеещи по това, което бяха изгубили. Той ги видя да се стълпяват около олтарите, преизпълнени с копнеж за една помощ от Небето. Обаче липсваха такива свещеници , които да призовават Боговете долу, в земните олтари. Човечеството му се видя като стадо без пастир. А олтарите му бяха празни: вместо свещените древни Богове, сега всред хората властваха демони. Неправилното духовно водачество превърна хората в плячка на цели войнства от демонични същества. Това беше второто голямо разочарование в Неговия живот: Той видя неизброимите войнства на Луциферическите духове, които връхлитаха върху човечеството. Точно тогава в Рим се навдигаха налудните пристъпи на цезаровата обсебеност. Така че сега пред Исус се изправи не студеният разум, а необузданата разрушаваща страст.

Всички покъртващи впечатления, които Той имаше между 18-та и 24-та година отново изплуваха пред Исусовата душа. Отправеният назад взор също и сега доби актуален, предметен характер. Самият луциферически Дух се изправи пред Него, примамлив, екзалтирано горд от почти неограничената власт, дадена му над човешките души. И отново в душата на Исус възникна един импулс. Той разбра, че притежава тази възможност да застане начело пред потъналото в безпътица човечество. Чрез блясъка на Божията слава , която сега обитаваше в Него, Той можеше да принуди закопнелите за истинско водачество хора да се стекат в необозрими маси край Него. Той можеше да ги изтръгне от триумфиращия Луцифер и да възпламени у тях пориви на боговдъхновение. Обаче в мига, когато осъзна, че стига да поиска и ще може да сломи Луцифер, а Себе си да издигне като увличащ водач на цялото човечество, в този миг Исус окончателно разбра: Той е дошъл не да властва, а да служи. Ако Той – чрез Божествената мощ на Своята личност – се беше опитал да утоли човешката жажда за водачество, това нямаше да бъде нищо друго, освен едно голямо внушение. Но този, който упражнява сугестия, внушение, той властва, макар и външно да изглежда, че помага. Възможността да увлече човечеството след Себе си озари Исус, но в нея Той прозря изкушението на самия Луцифер, който Го изкачи на планинския връх, за да Му предложи „ всички царства на света”. Наложително беше, щото обитаващия в Исус Божествен Аз, да срещне в човешкото душевно (астрално) тяло – реалната луциферическа мощ, така че да овладее астралността на цялото човечество. И точно в този миг, големият космически импулс на любовта, който Христос внася на Земята, достига до пълно самоосъзнаване в човешкото астрално тяло на Исус. Пътят е ясно очертан. Той ще го отведе до тихата зала на Цион, където преди да даде хляб и вино на учениците, Исус ще измие нозете им.

Исус е в пустинята. Ретроспективното обгръщане на живота му най -после се докосва и до онези последни години, които непосредствено предхождаха Кръщението в Йордан. Водачите на есейския орден – още от есейските колонии край Назарет – винаги са се домогвали до Исус. След опита си с еврейството и езичеството, Исус е готов да проникне и в тази особена духовност, развивана от есеите в техните откъснати от света поселища. Тук Той видя удивителните резултати от едно аскетично обучение; тук Той срещна последното живо разклонение от дървото на окултизма. Строгите диетични правила и молитвените упражнения довеждаха есеите до една достойна за учудване власт над собствените им тела. Всред тях Исус намери както ясновидци, така и хора – подобно на индийските факири – които можеха да преодоляват тежестта на собственото си физическо тяло. Обаче още от първия си поглед Той беше наясно за едностранчивостта и за фундаменталните заблуждения, върху които се крепеше светът на есейския окултизъм. Едно такова обучение беше възможно само в условията на изолация, на откъсване от останалия свят. То се градеше върху изключването на всички връзки със Земния свят, така че в последна сметка не беше никаква заслуга, човек да е духовен и да постигне сензационно превъзходство на вътрешните си импулси над външните проявления.

Исус усети по един първичен начин , че това изолиране е неправда спрямо човечеството. Исус вникна в душевно-духовния егоизъм, който работеше за себе си, насищаше само себе си, вместо огладнялото човечество. Всичко това допълни страданието в душата на Исус; накъдето и да погледна, търсейки духовен живот на Земята, Той изпита тежки разочарования. Той схвана есейския окултизъм като едно комплицирано взаимодействие между ариманическите и луциферически сили; сега тези сили отново застанаха пред духовно-просветленото му съзнание. И Той почувства: само да пожелае, Той също можеше да постигне това, което вършеха напредналите брамини в Индия, или аскетите от есейския орден. Той можеше да учреди нов окултизъм от най-висок ранг: Той можеше например да се хвърли от покрива на храма. Но колко далеч е това от Неговата истинска любов към страдащото човечество. Той вижда обединените усилия на Луцифер и Ариман, вижда образите , с които те Го подмамват, за да злоупотреби с висшите Божествени сили на Космоса. От семената, които Христос посажда, в бъдеще ще израснат нови сили. Те ще помогнат на човека да добие власт над своето физическо и етерно тяло. Обаче тази власт може да се развие по един здрав начин, само ако тя се упражнява в самия живот; там, където един носи недъзите на другия. Изкушението се надига от слоя на етерните сили, а именно – щом космическата етерна сила на Христос влезе в съприкосновение с човешкото етерно тяло. Точно това доведе Христос до пълно осъзнаване на големите Му задачи; изкушението – както нищо друго – затвърди волята Му да изпие докрай горчивата чаша на човешкото битие.

Тази яснота, както и импулсите, които бяха извоювани през 40-дневното усамотение – макар и те да са вложени поначало в Христовото Същество, остават забележителни и меродавни за трите кратки години на Христовия живот. Всичко, което Евангелията ни разказват за Христовите действия, трябва да се оценява и във връзка с тройното изкушение. Единствено тук ние намираме ключа към разбирането на така наречените „Исусови чудеса”. Можем да разграничим три групи „чудеса”. Към първата група спадат онези действия, в които духовната сила на Христос упражняваше влияния върху физическия околен свят, например, превръщането на водата във вино на сватбата в Кана, така нареченото „ умножение на хляба” при нахранването на петте хиляди и четирите хиляди, проклятието над смокиновото дърво. Втората група „ чудеса” се състои в особени въздействия върху хората. Тук сме свикнали да посочваме преди всичко изцеленията и пробуждането на мъртви. Третата група „чудеса” включва въздействията на Христос над собственото му същество. Тук отнасяме например „ ходенето по морето” и „Преображението на планината”.

Разказът за Изкушението е едно решително опровержение на възможните материалистични обяснения за Христовите деяния. Ако при изхранването на петте хиляди Христос беше извършил едно физическо умножение на хляба, то чрез тази магична сила да направи от малкото – много, Той, макар и допълнително, би се поддал на ариманическото изкушение да превърне камъните в хляб. Той не само че не прибегна към магичните сили, Той напълно ги отхвърли. Вместо да обнови магията, Той вложи в човека усърдието за одухотворяване. При съпоставяне на историята с „изхранването на петте хиляди” и „Изкушението ” се разкрива ясно, че при това „ изхранване” се имат предвид вътрешни свръхсетивни процеси, които обаче също и на сетивно-то поле имат поне такава несъмнена реалност, като че ли се извършват на физическия план, но в резултат на магични действия.

Ако бихме разгледали изцеленията и възкресенията на Исус като „чудеса” в същинския смисъл на думата, основаващи се на ефектна сугестивна намеса в душите и телата на други хора, то в този случай допълнително би триумфирал Луцифер, който от планинския връх предлагаше на Исус да стане господар на човешките души. При съпоставяне на „изцеленията” и „Изкушението” в нас трябва да се затвърди историческата истина, за която вече загатнахме и в биографията на Аполоний: през тогавашната епоха лечението на болни с психическа сила е било нещо обичайно, естествено и органически необходимо. През онази епоха „лечението” било нещо душевно, а не медикаментозно е съвсем самопонятно от любов към хората Христос да положи ръка над някого. Сугестията е съвсем чужда на Христовите изцеления. Чрез Христос в човечеството укрепва не способността за сугестиране, а силата на всепобеждаващата служеща любов.

Ако през нощта след чудотворното „изхранване” Христос се бе появил по вълните на Генисаретското езеро в своето физическо тяло, все едно че Той е последвал инсинуациите на онези демонични сили, които го приканваха да се хвърли от покрива на храма. Едновременното разглеждане на „ходенето по морето” и „Изкушението” само ще затвърди у нас възгледа, че тук се отварят реални свръхсетивни процеси и че вълнуващото Генисаретско изживяване на учениците беше всъщност една духовна среща. Христос напълно отстрани от Себе си ефектите на факирството. Те нямат място в Неговия живот. Вместо тях Той вложи в човечеството семена на послушание и търпение.

Откъс от книгата „Трите години“ на Емил Бок.

You may also like...