Капанът на зависимостта в семейството


Семейство

Преди години Уолт Дисни създаде един разкошен филм, озаглавен „Страната на мечките”. В него се раз­казва за една мечка и двете й мечета през първите ня­колко месеца от живота им. Майката учи малките си да ходят на лов, да ловят риба и да се катерят по дървета­та. Учи ги как да се защитават, когато изпаднат в беда. Един ден майката мечка, водена от собствените си инстинкти, решава, че е време да остави мечетата сами. Накарва ги да се изкатерят на едно дърво и без да по­глежда назад, си отива. Завинаги! В мечешкото си съ­знание тя е изпълнила родителския си дълг. Не се опит­ва да манипулира мечетата си да я посещават всяка не­деля. Не ги обвинява в неблагодарност и не ги заплаш­ва, че ще получи нервно разстройство, ако я разочаро­ват. Просто ги пуска на свобода.

В царството на живот­ните да бъдеш родител, означава да предадеш на по­томството уменията, които ще са му нужни, за да живее самостоятелно, и след това да си отидеш. При хората инстинктът за самостоятелност е същият, но невротич­ната потребност да притежаваме живота на децата си и да живеем чрез тях сякаш взема връх. Целта да се отгле­да дете, което да стане независимо, се изражда в мисъл­та да се  отгледа дете,  за което да се държим в  бъдеще.

Какво искате за своите деца? Бихте ли желали те да се само уважават и да бъдат самоуверени, психично здрави,  пълноценни и щастливи? Разбира се, че бихте желали.  Но с какво можете да помогнете за това? Само като сте такъв вие самият. Децата се учат от поведение­то на своите модели. Ако сте изпълнен с чувство на вина и не сте се осъществили в живота си, но съветвате деца­та да бъдат различни,  вие им продавате развалена сто­ка. Ако вие сте модел на ниска самооценка, ще научите децата си да възприемат същото отношение спрямо сами­те себе си.  И нещо, което е още по-важно — ако напра­вите децата  си   по-значими   от   вас самия,   вие  няма да им помогнете,  а ще ги научите да поставят другите по-високо  от себе си и винаги да остават назад,  без да се самоосъществяват. Това е голяма ирония.

Не можете да дадете на децата си изкуствена самоувереност- те тряб­ва да я придобият, като  наблюдават,  че и вие живеете по същия начин. Само като се отнасяте към себе си като към най-значимия човек и не се жертвате непрекъсна­то за тях, ще ги научите да бъдат самоуверени и да имат доверие в себе си. Ако сте човек, склонен да се жертва, вие моделирате жертвоготовно поведение. Какво озна­чава жертвоготовното поведение?   Да слагате другите над себе си, да не се харесвате, да търсите одобрение и други видове погрешно поведение. Да правите нещо за другите,  понякога е достойно за възхищение, но ако то е за  ваша сметка, вие просто учите другите на  същия вид поведение, пораждащо   неприязън.

Още докато са съвсем малки, децата обичат сами да правят различни неща. „Мога сам/а)”, „Гледай, мамо, правя го сам/а.”, „Сам/а ще се нахраня.” Сигналите не­прекъснато прииждат. И макар че през тези първи годи­ни степента на зависимост е висока, почти от първия ден се забелязва ясно и стремежът към самостоятел­ност.

На четиригодишна възраст малката Роксана винаги тича при мама и тате,   ако се нарани или се нуждае от някаква емоционална подкрепа. На осем и на десетго­дишна възраст продължава да споделя всичко с тях. Ма­кар че иска да мине за голяма („Сама ще си закопчея палтото)”), тя още се нуждае от подкрепата на любящ родител („Виж, мамо, одрасках си коляното и ми потече кръв.”). Нейният Аз-образ се оформя чрез мнението на родителите й и на други значими личности в живота й. Изведнъж Роксана става на четиринайсет години. Един ден се връща вкъщи разплакана, защото е спорила с приятеля си и се затваря в стаята си. Майка й иска да говори с нея по обичайния си любящ маниер, но Рокса­на й отговаря твърдо: „Не желая да говоря за това. Ос­тави ме на мира.” Вместо да приеме тази малка сцена като доказателство, че е била добър родител, и вместо да разбере, че малката Роксана — която винаги е споде­ляла проблемите си с мама — сега ги решава сама, май­ката се разстройва. Тя не е готова да пусне Роксана на свобода, да я остави да се оправя самостоятелно. За нея Роксана все още е малкото момиче, което е било доско­ро. Ако майката упорства и наложи свое решение, Роксана  със сигурност  ще   възнегодува срещу  нея.

Желанието на детето да напусне гнездото е силно, но когато семейният механизъм е бил смазван с чувство на собственост и с жертви, естественият акт на „излита­нето” се превръща в криза. За да се напусне гнездото в психично здрава атмосфера, не трябва да има нито кри­за, нито мъка. Това е естествената последица от ефек­тивния начин на живот. Когато обаче излитането от гнездото е съпроводено с чувството на вина и страх от разочарование, тези емоции продължават и по-нататък в живота — понякога до такава степен, че превръщат брачните взаимоотношения по-скоро във връзка между родители и деца, отколкото между двама души, които общуват на   равна   нога.

Какви са целите ви при отглеждането на децата и при създаването на ефективни настоящи взаимоотноше­ния със собствените ви родители? Безспорно семейство­то е важна единица в процеса на развитието, но не би трябвало да е неизменна единица. Не  би трябвало да е инструмент за насаждане на чувство на вина и невроза, щом като неговите членове започнат да се стремят към емоционална независимост. Сигурно сте чували родите­ли да казват: „Имам право да направя каквото пожелая от собственото си дете.” Каква е печалбата от подобно властно поведение? Омраза, неприязън, гняв и чувство на вина към родителя, когато детето по­расне.

Ако се вгледате в ефективните взаимоотношения между родители и деца, които не са свързани с изисква­ния или задължения, ще откриете, че тези родители се отнасят към децата си като към приятели. Ако детето разлее соса на масата, такъв родител няма да каже: „За­що  не внимаваш какво  правиш,   колко  си несръчен/а” или нещо подобно. Вместо това реакцията ще бъде като към приятел, който е разлял нещо:  „Мога ли да ти по­могна?”   Вместо да обидите детето, което ви принадле­жи, вие уважавате достойнството му. Ще установите съ­що,  че  „добрите”, т. е. ефективните родители подхран­ват у децата си самостоятелност,   а не зависимост и не изпадат в истерия, когато децата им проявяват норма­лен  стремеж към   самостоятелност.

Автор: Уейн Дайър, откъс от книгата “Вашите слаби места”.

Моля сподели тази статия с приятелите си, за да бъде полезна и на тях. Благодаря ти!

You may also like...

1 Response