Болката от отхвърлената любов


%d0%be%d1%82%d1%85%d0%b2%d1%8a%d1%80%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2

Казват, че пътуването до нови и непознати места е пътуване навътре в себе си.

Съгласен съм с това твърдение. Вярвам, че е споделено от хора, които са видяли много от същността на този свят и още повече от своята собствена.

За да отпътуваш към дълбините на самия себе си е нужна смелост понякога граничеща с безумие. В най-добрия смисъл на думата.

Там, където попадаме, след като се откажем от повърхностната представа за това кои сме, е цяло ново измерение, в което съзнанието придобива съвсем нова яснота за собственото си съществуване и реалност.

Придобитите по време на десетките години пребиваване в човешко тяло опитности и травмите създадени от тях, започват да се наблюдават толкова ясно, че неусетно болката съпътстваща ги започва спонтанно да излиза във физическия свят.

И плачем, и крещим, и се самосъжаляваме. Разкъсвани от вина за това, което сме създали.

А е нужно единствено ясното прозрение, че вече не сме онова малко дете, което е скрило дълбоко от самото себе си болката на наранената си душа.

Тази сутрин съм това дете.

Наблюдавам се и виждам.

Разбирам как толкова отдавна, като че ли в един друг живот, съм създал образа на силния Георги, за който няма непостижими цели. И това наистина е така. Но с цената на какво?

Временната загуба на онази неповторима детска наивна любопитност, чрез която съм се учил да приключенствам и да преоткривам отново и отново заобикалящия ме свят.

Струва ли си? Не. Категорично.

Фалшивият образ е силен и упорит. Категоричен и властващ. Всезнаещ и непоколебим.

А детето гледа с божиите очи. То не знае нищо. И учи всичко. С онова неповторимо и ясно вътрешно разбиране, което трудно можем да опишем с думи, но преживяваме отново и отново.

Но раната е там, прикрита умело с най-различни елементи от заобикалящия ме свят, който съм наблюдавал толкова години.

Раната на отхвърлената любов, която може да се появи под много и различни форми.

При мен дойде под формата на русокосо, засмяно момиченце. Преди близо тридесет години. В онзи, предишния живот.

От тогава съм отхвърлил любовта на не една и две жени. Прекрасни, с неповторими, любящи и състрадателни сърца. Прекъсвайки връзката си с тях по начин, с който със сигурност не се гордея.

За да избегна неизживяната емоционална болка, която онова малко дете не си позволи да покаже. Болка, която изпрати толкова надълбоко в дебрите на Несъзнаваното, че бяха нужни години и години, за да я види и прозре. И да започне да я наблюдава, приемайки я с любов и благодарност. Разбирайки, че това е било единственото, което е могло да стори в настоящия момент.

Да поемеш отговорност за собствената си съдба е тежка задача. Бреме, което така или иначе си носим цял живот, независимо дали го осъзнаваме напълно или не.

И единствено от нас самите зависи дали ще се приемем такива, каквито сме и ще продължим напред.

Днес правя най-доброто, на което съм способен, за да дам път на детето в мен. Уязвимо, но още по-силно.

Гледащо през очите на Любовта.

♥♥♥

 Георги- 13/10/2016

Моля сподели тази статия с приятелите си, за да бъде полезна и на тях. Благодаря ти!

You may also like...